Споделено от майка на дете в курса на Дора Давидова

- Мамо, ти къде искаш да живееш? - пита синът ми докато вървим към детската градина. - Как къде…? - отвръщам учудена от сериозния му въпрос. - Ами в коя страна, защото Митко ще ходи в Португалия, а пък Катето ще замине при татко си в Лондон - Мълча и бързам да стигнем до входа на градината, за да не отговоря на въпроса му, а той нарочно забавя крачки и търси погледа ми. - Ще ти кажа довечера - обещавам аз и се разделяме. Въпросът обаче кънти и се блъска в главата ми. Неволно в съзнанието ми изплува стихотворението на Иван Вазов, което всички учим като малки: „Аз съм българче”. Парализира ме мисълта, че децата ни рецитират тези строфи без въобще да вярват в думите: „Българин да се наричам, първа радост е за мене”…А и как да вярват като говорим с възхита за чужди държави, завиждаме на съседите си, които заминават за Германия и тайно се надяваме да получим „зелена карта”…За миг изгубих почва под краката си, защото куплетите на Вазов като стрели атакуваха главата ми. Господи, аз самата избрах след дълго лутане да остана в България…Сигурно е имало ЗАЩО!? Как да убедя сина си да каже искрено: „…син съм на земя прекрасна, син съм на юнашко племе.” Оглеждам се наоколо. Какво е това „всичко българско и родно”, което „любя, тача и милея”?! Споделено от майката на Калоян Петров, от курса на Дора Давидова “Обичам да чета”
2017-11-18T11:59:41+00:00
Ново от блога