Ако училището беше сугестопедично …

Автор: Дора Давидова,

сугестопедагог в Център по Класическа Сугестопедия “Вихровения”

 

Седя на скамейката в училищния двор и чакам да взема няколко ученика.

Около мен е тихо. Няколко деца играят на народна топка.

Седя и си мисля. Ако училището беше сугестопедично как щяха да изглеждат децата? Как щяха да изглеждат учителите?

И започвам да си представям:

Около мен виждам картини нарисувани от деца – влакчета с животни, слънца, цветя и балони. Виждам красиво подредени шкафчета за обувки. Един мек килим се разстила по коридора към столовата. Носи се миризма на препечени филийки и сладко от ягоди.

От стаите се чува звънлив детски смях – децата вътре учат. Учат със смях и радост. Учителката е облечена с шарена рокля. Има шапка с камбанка на върха. Камбанката весело звъни, докато госпожата се върти заедно с децата. Учат за планетата Земя, за слънцето, за космоса. Всяко дете е една планета – въртят се и пеят, и се смеят.

От друга стая се чува Моцарт. Спокойно и тихо се носят звуците на цигулката. Учителката изнася на децата концерт. А те спокойно рисуват своите мечти – море, небе, звезди, животни.

Едно момиченце е застанало пред всички и чете урок. Урок по история. Разказва на децата за създаването на Българската държава. По стените са подредени картини на князе и царе – горди и величествени те гледат към децата и сякаш им намигат закачливо.

Тръгвам по коридора. Минавам през лекарския кабинет. Там на вратата е залепено червено кръстче, а до него едно весело котенце си хапва сирене. Има надпис:

– Сиренето е много вкусно.

Открехвам леко вратата и поглеждам вътре. На пода има бял килим с шарени възглавници. Има едно красиво постлано легло. Всичко е чисто и спретнато. Отново стените са украсени с картини – момичета и момчета хванати за ръце играят хоро. Медицинската сестра, с шапка на клоун, се е навела над учебник по английски език. Чете и си тананика тихичко някаква песничка. До нея няколко лепенки и шишенце със спирт стоят грижливо подредени на шкафчето.

Продължавам да се разхождам из училището. Ето го директорския кабинет. Вратата е изрисувана с цветовете на дъгата. Има надпис „Кабинет по всичкология“.

Почуквам лекичко и открехвам плахо.

Вътре ме посреща една дама с розови очила и островърха шапка. Усмихва ми се и ме кани да вляза.

Щом пристъпвам в стаята, се озовавам на морския бряг. Всяка стена е изрисувана с морски брегове и океани. От тавана закачливо виси лампа с формата на слънце.

Прозорците са широко отворени и на перваза подскачат канарчета: жълти, червени, свободни.

Директорката ми предлага чаша чай. После пуска грамофонна плоча с музика на Чайковски – „Април“- и ме изпраща с усмивка.

Стоя в коридора и не знам накъде да потегля. Не ми се излиза. Чувствам се лека като перце. Искам да съм дете. Аз съм дете!

Поглеждам към часовника на стената и виждам под него парен локомотив. Няколко детски глави се подават от прозорчетата на шарен влак. Махат с ръце и се смеят.

Часовете трябва да са свършили. Но защо не чувам звънец?

Вместо това зазвучава детска песен – „…за децата по земята най е хубаво, когато има светлина…“ – вратите се отварят и децата излизат с песен.

Усмихнати, щастливи, с преизпълнени с радост сърца. Родителите ги посрещат с прегръдка.

Денят е преминал.

Учениците излизат от училищната порта – крещят, бутат се, сърдити са.

Виждам един татко, който хваща грубо детето си и започва да го разпитва за оценките. Детето е бледо, а очите му са пълни със сълзи.

Скачам от скамейката и посрещам моите деца. Тръгвам с натежало сърце, но запявам

песничка:

„Слънце щом блести над нас,

то е също и за вас.

И тогава всички ние

волни, весели, щастливи

пеем песента…

… във която се разказва

как децата по земята

правят чудеса –

тъмнината разпиляват,

красота навред създават

и раздават светлина.“

Ново от блога